БЕЛИЯТ ВЪЛК С ЧЕРНО ПЕТНО ЗАД ДЯСНОТО УХО…
БЕЛИЯТ ВЪЛК С ЧЕРНО ПЕТНО ЗАД ДЯСНОТО УХО…
ЗА СЕВЕРНИЯ ЛОВ,
ИНУИТИТЕ,
МОЛИТВАТА И КАКВО СЛАГАТЕ В ЧАЯ…
От Пламен Христов
„Измамиха ме!"
Гледах клатещата се връзка на десния плаз на шейната, която бях купил само преди два дни в град със странно име и размери. Град е твърде условно казано - няколко десетки къщи от дървени трупи, абсолютно същите като от филмите за Златната треска. Строени са по този начин, защото само това е било възможно тук през по-миналия век… и още по-преди. Трудни времена и вероятно твърде много трудни съдби пази в спомените си тази дива пустош.
Трудностите тук са свързани директно с оцеляването и ако някой е имал малко повече от тях, то почти винаги е ставало въпрос за приключване на земния му път независимо от това кой е бил, какъв е бил, какви мечти или желания е имал. Тук това престава да има значение, рязко и безапелационно човек се връща в биологичното си същество, което може да разчита само на себе си и на инстинктите си за оцеляване, на бързината на мисълта и нерядко на бързината на краката и сръчността на ръцете си. Оръжията също са влизали в употреба и често някой осъмвал в преспа от току-що навят сняг. Без паметник, без надгробно слово и вероятно без нищо в джобовете си...
Далечният север! Дива страна, диви нрави, първични мисли и също такива пориви. Тук да си първичен е неизбежно, да си груб е ежедневие.
***
„Измамиха ме!", казах си за втори път, защото вчера купих от местни полуиндианци шейна, екипировка, храна и две кучета. Имах намерение да стигна до инуитско село, воден от ловната си страст, една невероятна история и среднощни изтощителни мисли. Защо, по дяволите, въобще тръгнах - това не е смелост, а истинско безразсъдство! Нищо не разбирам от севера, хората му и от екипировка, подходяща за пребиваване в този край на света, където времето е спряло преди триста - или по-скоро преди триста хиляди години - и няма никакво намерение да тръгне отново. Защото не може. Тук дори автомобили няма. Прокарването на магистрали би струвало повече, отколкото да се засели Марс.
Самолет?! Ха-ха-ха, мога да се смея така до пролетта, само дето ще умра от смях, защото пролетта тук не настъпва никога и аз ще се смея, смея и накрая ще падна в несвяст. Кучешките впрягове са единственото познато средство за придвижване и ако на някого му се струва смешно, бих го пратил при онези полуиндианци, които ми продадоха шейната вчера. Когато попитах откъде мога да наема автомобил и обясних за какво ми трябва, групичката местни екземпляри направиха такива физиономии, че едва се сдържах да не хукна обратно. На лицата им се изписа кротката глупост на хора, общуващи с недоразвито насекомо, недоумяващите им очи търсеха някаква следа от разум в моите, а ченетата им се отпуснаха и спряха да дъвчат оная гадна смрад, която иначе не спираха да премятат в устите си. От това стаята се изпълваше с отвратителната миризма на недобре сдъвкан тютюн в усти, които са виждали четка за зъби само в някоя рекламна брошура, послужила да се увие резервна част за вятърния генератор, който мернах да стърчи на една празно място между две къщи. Прогресът не беше пропуснал това място все пак.
Засмях се, за да ги накарам да мислят, че се шегувам, но май не бях никак убедителен. Тютюнът явно беше примесен с още разкъсващи обонянието съставки – навярно колофон, терпентин и изгнил лук, защото очите ми се насълзиха, получих задух като при астматичен пристъп, след което за малко да изкашлям дробовете си навън.
„Измамиха ме…" Тези плазове се клатят като колената на някой деветдесетгодишен бивш баскетболист. Ще се пребия някъде заради онези мошеници! Уверяваха ме, че ще имам най-доброто, което може да се купи наоколо, но явно забравиха да обяснят, че нищо тук не може да е добро... никога. Ако оцелея, ще черпя. Само да се върна жив!
И тези два звяра, които купих, за да теглят шейната - двойка от стара инуитска порода. Нещо като маламути с по-светла козина, но мисля, че си бяха чисти вълци. Очите им бяха по-студени от родината им и по-безразлични от очите на лихвар. Тези чудовища трябваше да се казват Сатана и Вампир, въпреки че ми казаха истинските им имена и аз наистина опитах да ги произнеса на няколко пъти. Езикът ми отказа да направи тези флик-флаци, но двата звяра така или иначе реагираха колкото труп в моргата. Всъщност мисля, че не им пука от нищо. Не съм сигурен, че ме отчитаха въобще. Дъвкачите на снус (така наричаха онази смрад) ми обясниха, че ще вършат много работа и че са лесни за гледане, но истината ме шибаше през лицето вече второ денонощие - зверовете не само не ме чуваха, но не мисля и че се интересуваха от съществуването ми и въобще не разбираха, че по стечение на обстоятелствата от известно време съм техен собственик. Гледаха през мен с вълчите си очи и упорито правеха опити да се предизвикват един друг. Понякога просто спираха, ръмжаха си жестоко, а звукът, който издаваха, ме караше да се замисля за система за подгряване на кръвоносните съдове.
Нямах никакво доверие на Сатаната и Вампира, а като добавех към това клатещите се връзки на плазовете и абсолютно непознатия за мен район, все повече се убеждавах, че пътуването ми не беше предизвикателство, а най-дивата глупост, която някога съм правил. Боже, какво търсех тук, на няколко хиляди километра от най-близкия истински град, стъпил върху счупените плазове на шейна, теглена от диви зверове, пътуващ към село, което не се вижда дори на сателитните снимки на НАСА?!
Няма и месец, откакто в разговор с познати чух някаква история за древно племе ловци инуити, дето по странен начин привличали животните, които имали намерение да убият по време на лов. Магичните им ритуали карали дивите животни просто да застават пред оръжията им. Настръхнах! Усетих как ръцете ми треперят, а в слънчевия ми сплит се сборичкаха няколко диви котки. Какво ми говорите, бе, братя мои? Искам да прострелям лос и си го поръчвам пред мен, застанал като манекен пред фотоапарата на моден фотограф, в позиция, при която да го прострелям дори на тъмно с изкълчена дясна ръка, така ли? Аз да не идвам от Луната случайно! Така разказвали онези ловци, които никога нищо друго освен лов не били помирисвали и по тази причина можело да им се вярва, и още, и още дивотии...
Каква е природата ни, не разбирам. Как може някой да повярва на тези небивалици! Вървях към вкъщи с тези мисли в главата и се чудех на лековерните си приятели, с които сме споделили не един лов и неведнъж сме си разказвали „истински" ловни истории, но чак такива измишльотини никога не бях чувал. Мярка трябва да има все пак…
Странна е наистина природата на човеците. От тази вечер аз не бях себе си. Ловните ми инстинкти ме запокитиха в серия от кошмарни дни и най-вече нощи, защото нощите ми се превърнаха в изпълнени с трескави мисли бдения, които ме изтощаваха жестоко. Естествено, забравих да се храня, от което изтощението стана пълно и ме докара до халюциниране в чист вид. В разстроения си мозък виждах бял вълк с черно петно зад дясното ухо, който извиквах насреща, а той идваше, заставаше на няколко метра от мен, навеждаше глава и застиваше. Като паметник стоеше, а аз се прицелвах с непозната за мен пушка в него. Гърмежът всеки път ме вадеше от унеса. Връщах се в реалността, но изтощението ме завладяваше още по-всеобхватно. Бях в онова полубудно състояние на пълно изтощение, при което младите индиански воини изпадат в транс, вследствие на който в съзнанието им изникват странни картини и в крайна сметка се сдобиват с ново име, обикновено гръмко и всяващо смут у враговете, след което се завръщат при съплеменниците си и го развяват гордо като боен флаг във всички битки до края на дните си. Аз казах! Хау!
Халюцинации... Бял вълк с черно петно зад дясното ухо. Май имах ново име...
Страстта ме беше завладяла напълно. Набързо проучих условията за пътуване и пребиваване в далечния север, изчетох няколко справочника за нравите и начина на живот на местните и купих билет за самолетен полет. Три прекачвания направих дотук, а на финала се озовах във вертолет с размерите на спортен сак и очевидно липсваща шумоизолация. През цялото време се опитвах да разчитам по устните на пилота какво ми казва. Освен това в тричасовото пътуване загубих поне половината си слух, така че скоро наистина ще ми се наложи да чета по устните.
„Ти си луд!“, си казвах за пореден път, стисках с ръце дръжките на шейната и си мислех какво точно се случи с мен, та няколко дни след като чух най-откачената история в живота си, аз бях на няколко часа път с кучешки впряг от инуитско село, където шаманите от далечни времена правят магии, за да имат сигурен и добър лов при ловните си излети. Страстта ми към лова е пословична, но това вече е прекалено!
„Измамиха ме тия мошеници…", си казах за кой ли път точно в момента, в който през върховете на високите покрити с фин бял прах борове забелязах предпазливо издигащи се към небето рехави облачета дим. Стигнах! Стигнах! Зарадвах се истински, въпреки че селото се оказа по-малко дори от моите очаквания. Застанах в средата на образувалото се между седемте къщи празно пространство, което може би трябваше да наричам площад. Това е – седем къщи, над покрива на едната от които се издигаше дим. Толкова.
Къщата с димящия комин ми се стори доста голяма. Признаците на живот наоколо бяха като в задния двор на изоставен преди години старчески дом. Хванах се с за дима като удавник за сламка и потропах на вратата. Беше изградена от дървени трупи като онези, които вече видях в „града" - онези от филмите за Аляска. На живо изглеждаха много здрави и тежки и вдъхваха някакъв успокояващ респект. Като че бяха стояли на местата си винаги, преди всичко на земята и сякаш имаха намерение да останат там поне още толкова. Тих глас ми каза нещо на неразбираем език. Беше една дума само, но аз реших, че е „влез" и влязох.
Какво…?! Излязох, обходих с поглед картината наоколо и влязох отново. Не се шокирах. Завладя ме странно усещане. Мислите ми се разместиха и наместиха наново. Усещане за раждане? Не, по-скоро беше за току-що отминала смъртна опасност. Може би прераждане. Всъщност нещо като спокойствието на дома. КРЕПОСТ. Да, бях в цитадела, където нищо не можеше да ми се случи, нищо лошо. Все едно съм в друг свят, си казах. По друго време в друг свят. През вратата на времето... Сякаш бях преминал през вратата на времето. Прииска ми се да се върна и да прекрача прага отново – в първите секунди вътре усещането беше неземно приятно.
Ако нещо не може да се върне, прескочи, пренебрегне и въобще манипулира на тоя свят, това е времето. Ако нещо се промени в този момент у мен, това бе усещането за времето. Прелетях го...
Цялата къща имаше само едно помещение. Дебели колони от дялани дървета, поставени през няколко метра, крепяха конструкцията. Таванът беше по-висок, отколкото ми се стори отвън, висок и тъмен като обгоряло дърво. От огън. В средата на помещението гореше огън и таванът беше опушен от постоянното му горене. Загледах се в огъня - малък, успокояващо топлещ. Гореше върху няколко големи камъка, ограден от един ред други големи камъни, абсолютно черни на цвят, лъскави и ръбести. Вулканични? Не, лунни? В Нанавут няма земни камъни. Виждал съм такива в природонаучния музей - камъни от луната, долетели дотук с някой от астероидите, ударили Земята заради сгрешени траектории на космическите си преходи.
Огнището приличаше на разсънен малък вулкан. Стените също бяха много тъмни, вероятно по познатата вече причина. От гредите на тавана и колоните ме гледаха празните очи на стотици черепи, вероятно на всевъзможни бивши представители на местната фауна. Белотата им контрастираше с тъмнината на стаята, те сякаш светеха на фона на черните стени. По матовата им повърхност играеха отблясъци от пламъчетата на кроткия огън и ги караха да изглеждат живи и движещи се. Живо общество от мъртви черепи. Тук-там по тях личаха дупки, вероятно от куршуми, върху някои имаше малки цепнатини, от някои липсваха големи парчета, а други бяха цели, гладки и непокътнати, доколкото това е възможно за един череп...
Навсякъде по пода и стените бяха наредени кожи. Доколкото можех да ги различа, имаше от елени, лосове, мечки, вълци и по-малки – от лисици, зайци, но също и други, още по-малки и непознати за мен. Кожите почти прикриваха плитки ниши в стените, някои от които празни, а други заети от различни съдове и кутии, за съдържанието на които можех само да гадая.
В къщата се носеше аромат на сварени билки и на още нещо, което не успях да определя веднага, но ми се стори познато.
Около огъня различих няколко силуета. Седяха на пода върху кожи, облегнати на рула от други навити кожи, почти безмълвни, замислени за нещо свое си. Чух тиха, странна реч - от време на време казваха по някоя дума на неразбираемия си език, тих и напевен. Разговорът им не вървеше много-много. Приличаха на група по йога след занимание по йога... по време на чая след заниманието.
Върху два малки плоски камъка в огнището беше поставен огромен чугунен чайник - масивен като капак на шахта и стар колкото бабата на Прометей. Приятното ухание изпълваше помещението с размери на манеж за конни състезания.
Присъстващите бяха инуити на неопределена възраст. Те отпиваха с притворени очи от чая си и си позволяваха по-скоро да мърдат устни, отколкото да разговарят истински. Поздравих ги на инупик – диалекта, който би трябвало да говорят тук, а те закимаха в своя стил с леко притворени очи. Обясних кой съм. Единият от тях ми каза, че ме очаквали, затова са тук и вече се молят. (Молят ли се?) Оказа се, че това е вождът шаман.
„Заради теб съм тук!“, си помислих и поех предложената ми чаша чай. Чашата беше очевидно ръчно изработена от някаква тъмна глина с изрисувани наивни фигурки по външната стена. Изглеждаше стара и голяма, колкото да седна в нея, ако се посвия малко. Заприлича ми на ритуален съд за свето кръщение. Съдържанието ѝ не беше обикновен чай. Напитката приличаше на гъст бульон, вероятно от различни билки, но се пиеше, и освен на аромат беше добра и на вкус. Отпих няколко глътки и с леко притворени от удоволствие очи, като сред стари приятели, се настаних между тях близо до огъня. Почувствах се на място и се отпуснах спокойно, облегнат на рулото от кожи…
Отпих от чая отново и тъкмо се наслаждавах на приятния му вкус… когато дочух свадата отвън. Онези две пъклени създания се бяха сбили за пореден път днес. Скочих и изхвърчах навън. От опит знаех, че не бива да се меся, а да си призная, нямах и никакво желание, така че изчаках крамолата да утихне преди да се приближа. Вълците ме наблюдаваха снизходително, дори с пренебрежение, докато се суетях около вечерята им. Приготвих им двете риби както ме научиха бившите им собственици.
В края на къщата имаше малък бокс за кучета, но моите, без да се впечатляват от удобствата, го бяха подминали и бяха изкопали плитки дупки в твърдия сняг до самата стена. Гледах тези диви същества и се замислих колко по-силни са те тук, с колко повече възможности и шанс да оцелеят в критична ситуация. Всъщност изпитвах уважение към тях. Съвършени машини за тези сурови условия - козината им ги пазеше от студа, инстинктите им ги пазеха от всичко, мускулите им бяха от стомана, а характерите им... Ооо, характерите им!
Сатаната се приближи, взе двете риби и ги отнесе. Остави едната пред краката на Вампира и се отдалечи с другата. Йерархията в техните редици беше налице и те започнаха спокойно да се хранят. Замислих се за това къде съм аз в тяхната йерархична подредба, но изоставих мисълта си, защото се сетих за топлата къща, за аромата на чая и бързо се вмъкнах вътре.
Настаних се до огъня и се заслушах в особения тих говор на инуитите. Инупик е странен език - един от двата съществуващи инуитски езика. Вляво от мен седеше вождът. Няма как да определите годините на тези хора. Всички са донякъде еднакви и на еднаква възраст. Те остаряват на тридесет години и колко още са възрастни след това никой не знае.
Инуитски вожд е особена позиция. Шаман, водач... Ако се огъне, лошо. Ако го видят унил хората му, ще се объркат, ще увиснат във въздуха, ще се изгубят. Той е баща. Бащата, който е длъжен да се грижи. Онзи, който ги вдига, когато паднат. Бащата, който крие всички под крилото си. Той е домът, закрилата, храната. Стълбът! Той е Бог – тук, в селото. „Пристигам отдалече”, казах в отговор на въпроса му. За тях има отблизо и отдалече - никой никога не се интересува колко далече е това далече. Няколко дни с нарта, теглена от кучета, е близо, всичко друго е без значение. Далече.
„Белия вълк с черно петно зад дясното ухо…", прошепна вождът и затвори очи. После започна тихичко да си шепне и сякаш забрави за мен, за останалите, за всичко. По лицето му играеха светлинки от огъня и то сякаш правеше гримаси. Всъщност правеше ги. Наистина правеше гримаси. Усмихваше се от някаква радост или го болеше от някаква болка, или се учудваше, или... Той разговаряше с някого, с лицето си обясняваше на някого нещо. Задаваше въпроси, чакаше отговори и отново питаше...
Чакай, чакай! Чакай, белия вълк ли каза? Белия вълк с черно петно зад дясното ухо? Неее, май съм се унесъл в дрямка и хайде, време е да се събуждам и да ставам, че съм на работа, а днес ще идват онези италианци в офиса и никак няма да е... Не! Не сънувам. Тази мисъл ми подейства като шут в корема и почти ме просна на пода. „Белия вълк с…”. Не смеех да го прекъсна. А трябваше. Не бях на себе си, не знаех кой съм, откъде съм и какви мечти и желания имам. Искам само да знам откъде ти, Аватаут, шаман и вожд от далечния север, знаеш моето индианско име - Белия вълк с черно петно зад дясното ухо, с което честно и почтено се сдобих по време на трескавите ми безсъния отпреди двадесетина дни?! Не, не, това си е моят сън и това, че той в крайна сметка ме доведе при теб, не ти дава право да го знаеш! Три пъти го сънувах. Три пъти се събуждах трескав и мокър от ледена пот…
Онази история с моите приятели, които не дойдоха тук с мен, но ми разказаха за старите ловни ритуали на тези ловци, изплува в съзнанието ми и отнесе половината ми мозък. Другата половина, опакована в здравия ми, за разлика от окачените навсякъде черепи, силно стиснах в ръцете си, защото имаше намерение да излезе от главата ми и да заживее самостоятелно зад граница.
„Искаш да стреляш по Белия вълк...", чух да произнася на глас изпадналият в транс шаман моето желание, като продължаваше да криви лицето си, а пламъчетата на огъня продължаваха да правят това движение гротескно и неестествено. Или твърде естествено. Лицето му преминаваше през един цял живот за няколко минути само и аз по някакъв начин го разбирах. Разсейвах се с всичко онова, на което ставах свидетел, само и само да не позволя да ме убие въпросът, който единствено ме вълнуваше в момента - КАК АВАТАУТ ЗНАЕШЕ КАКВО СЪМ СЪНУВАЛ?! Решението ми да тръгна бе провокирано от този сън, но то беше толкова спонтанно, че нямах никакво време и не бях споделил и с най-близките си моя трескав кошмар. Откъде, по дяволите, знае за какво съм дошъл?...
От известно време насам чувах някакво тихо жужене в стаята. Сега осъзнах, че останалите от групата припяваха нещо съвсем тихичко. Усещах го по-скоро като вибрация, отколкото като звук в ушите си. Беше същото, което той казваше, но в друга тоналност, много по-ниско и някак отпуснато, безстрастно. Несъзнателно бях запомнил някои от думите и като по чужда воля запях с тях - едва доловимо, отпуснато и безстрастно, но пеех...
***
Какво слагате в чая?
Мислите ми оживяха.
Какво сложихте в чая?
Вълк с бяла козина с черно петно зад ухото…
Разглеждах снимка отпреди много години, от началото на миналия век. Вождът с няколко кучета, впрегнати в шейна. Стара, пожълтяла снимка, твърде бледа, за да е добра.
Защо ми разказваш живота си, Аватаут?
Какво имам в чая си?
Живота на хората си ми разказваш. На децата си.
Това е твоят дядо или прадядо... или ти самият? Съвсем същото лице, не мога да определя на колко години е. Повече от сто години оттогава, но с тази неразгадаема възраст кой знае? Ти ли си това?
Едното куче е същото - бяло, с черно петно зад дясното ухо.
Какво има в чая ми?...
Същото място. Къщата. Останалите шест къщи и изоставени иглута. Пренебрежителният поглед на кучето - като на моите вълци-кучета. Гледа ме от снимката с леко присвитите си очи. Смее се.
Какво слагате в чая?
Дивечът изчезнал. За дълго. Отдавна било. Защо ми разказваш всичко това? Хората се обръщали с молитви към Криласокток, който с помощта на своите духове трябвало да разбере къде се намират животните. Молели се около огъня, обграден с парчета от луната. Молели се и на Ангаткок. Той направо изпращал дивеча към ловците. За да ядат месо. Инуитите ядат само месо. Изяждат убитите животни и стават по-силни, все по-силни. Като вълците. Хора-вълци.
Нахраних моите вълци-кучета, но аз самият не съм ял от няколко дни. От напрежение забравих да ям. И не съм спал. Буден ли съм или сънувам... и какво сложихте в чая ми? Много приятен вкус и аромат. Има нещо познато в него.
***
Не чаках кой знае колко и вълкът сe появи. Лежах прикрит в плитка яма на ниско възвишение, откъдето можех да виждам достатъчно далече напред. Движеше се бавно, но уверено през редките на това място дърветата. Без да се оглежда, излезе на откритото в края на гората. Стъпваше гордо. Направи къса дъга и спря на около двеста метра от мен, встрани от малка група дървета. Седна и спокойно се загледа към синьото небе над покритите с фин бял прах борове. Вдигнах бавно пушката и внимателно я наместих на рамото си. Прицелих се, слънцето просветна в очите ми като пламъче от тих, успокояващ огън.
„Далече си...”
Той се изправи и с бавни стъпки тръгна да заобиколи дърветата. За кратко го изгубих от поглед. Когато се появи, беше скъсил разстоянието почти наполовина. Седна и обърна главата си така, че ясно видях черното зад дясното му ухо. Ти?! Вълкът от кошмарните ми нощи. Бял. С черно петно зад дясното ухо. Моят вълк...
Спомних си думите от молитвата на инуитите вчера и запях тихо, отпуснато - беше само вибрация. Не знаех какво означават, но знаех, че трябва да пея. Прикладът легна на рамото ми. Малко червено пламъче светна в средата на черното петно зад дясното ухо. Като огънче, оградено с черни камъни, лъскави и ръбести - лунни камъни. Тук няма други.
Далече назад от мен чух двата звяра. Този път не беше скандал. Виеха протяжно, отпуснато и малко безстрастно. Като вълци.